Откъс от „Първият случай на Мейзи Добс“ на Джаклин Уинспиър
Повече за книгата вижте тук ►
ПРОЛЕТ 1929 година
ПЪРВА ГЛАВА
Дори и да не беше минала последна през въртящата се преграда на метростанцията на Уорън Стрийт, Джак Баркар щеше да забележи високата стройна жена с дългия до бедрата тъмносин жакет и плисирана пола в същия цвят, задоволително къса, с цел да открива добре завършените ѝ глезени. Тя притежаваше това, което старата му майка би нарекла „ външност “. Вниманието му притегли методът, по който вървеше – с изпънати плещи и високо вдигната глава, до момента в който си слагаше черните ръкавици, като в това време успяваше да задържи дребна износена черна чанта за документи.
– Богата наследница – промърмори на себе си Джак. – Високомерна глупачка.
Джак очакваше дамата да го отмине и по тази причина стартира да потропва с крайници в безрезултатен опит да прогони острите иглички на студа, който преминаваше през подкованите му обувки. Той бе разперил половин дузина екземпляри на „ Дейли Експрес “ върху едната си ръка в очакване някое такси да спре с изскърцване на спирачки и да се протегне ръка с нужните монети.
– О, чакай – може ли един „ Експрес “, в случай че обичаш, приятелю? – помоли меден глас.
Продавачът на вестници подвигна постепенно взор право към очи с цвета на лятна среднощ, кондензиран колорит, който му изглеждаше по-тъмен от синьо. Жената му подаде парите.
– Разбира се, мис, заповядайте. Малко хладничко тази заран, нали?
Тя се усмихна и до момента в който взимаше вестника от него, преди да се обърне и да си тръгне, отговори:
– Нищо сходно. Направо кучи мраз е, най-добре да пийнеш чаша чай, и то скоро.
Джак не би могъл да отговори за какво наблюдава с взор дамата по целия път, до момента в който вървеше по Уорън Стрийт към Фицрой Скуеър. Но знаеше едно – тя може и да имаше външност, само че от фамилиарния метод, по който го заприказва, личеше, че сигурно не е богата наследница.
На края на Уорън Стрийт Мейзи Добс спря пред черната входна врата на една малко занемарена редова къща в георгиански жанр, пъхна вестника под мишница, отвори деликатно чантата за документи и извади плик, съдръжащ писмо от хазяина ѝ и два ключа. В писмото ѝ се даваха инструкции, откакто завърти ключа в ключалката, да бутне мощно външната врата, да възпламени деликатно газената лампа в подножието на стълбището, да внимава на последното ходило преди площадката – което трябваше да се поправи – и да не не помни да заключва личната си врата, преди да си тръгне вечерта. В писмото пишеше също по този начин, че Били Бийл, домакинът, ще постави табелка с името ѝ пред външната врата, в случай че Мейзи желае това, или, гласеше предлагането, може би тя щеше да избра да остане анонимна.
Мейзи се усмихна необятно. Трябват ми клиенти – сподели на себе си. – Не съм тук, с цел да оставам анонимна.
Мейзи предполагаше, че мистър Шарп[1], хазяинът, евентуално нямаше да отговори на упованията, подбудени от името му, и щеше да задава въпроси с явни отговори всякога, когато се видеха. Напътствията му обаче бяха точни. Вратата в действителност имаше потребност от побутване, само че газовата лампа, откакто я възпламени, едвам нарушаваше лепкавия мрак на стълбището. Очевидно някои неща трябваше да се трансформират, само че всичко с времето си. За момента Мейзи имаше работа за извършване, въпреки и да нямаше случаи, по които да работи.
Като внимаваше на последното ходило, Мейзи стигна до площадката, зави надясно и се насочи право към боядисаната в кафяво врата вляво, тази с прозорец от матово стъкло и табелка „ Дава се чартърен “, окачена на дръжката. Свали табелата, вкара ключа в ключалката, отвори вратата и си пое надълбоко въздух, преди да пристъпи в новата си адвокатска фирма. Тя представляваше дребна стая с газова печка, газена лампа на всяка стена и един плъзгащ се нагоре прозорец с аспект към постройката от другата страна на улицата и покривите оттатък нея. Имаше дъбово бюро и дъбов стол със съмнителна издръжливост, както и остаряла кантонерка вдясно от прозореца.
Лейди Роуън Комптън, нейната настойничка и някогашна работодателка, беше права – Уорън Стрийт не беше изключително добър регион. Но в случай че изиграеше картите си както би трябвало, Мейзи щеше да може да си разреши наема и даже щяха да ѝ останат малко пари от сумата, която си бе разрешила да вземе от спестяванията си. Не ѝ беше нужна първокласна адвокатска фирма, само че не искаше и безспорна дупка. Не, Мейзи искаше нещо по средата, нещо уместно за всички, нещо централно, само че въпреки всичко не в центъра на събитията. Тя усещаше някакво успокоение в това малко ъгълче в Блумсбъри. Казваха, че към Фицрой Скуеър човек можеше да седне да пие чай с съвсем всеки, да обядва с графиня и дърводелец на една и съща маса, като и двамата биха се чувствали добре в компанията. Да, към този момент Уорън Стрийт щеше да е уместно място. Трудното щеше да е табелата. Все още не беше решила казуса с табелата.
Лейди Роуън бе попитала: „ И по този начин, скъпа моя, по какъв начин ще се наречеш? Искам да кажа, всички знаем какво правиш, само че какво ще е професионалното ти име? Едва ли можеш да заявиш очевидното. „ Намира изчезнали хора, живи или мъртви, даже и когато търсят самите себе си “ в действителност не може да свърши работа. Трябва да измислим нещо малко, нещо, което приказва за твоите неповторими гении.
– Мислех за „ Дискретни следствия “, лейди Роуън. Какво ще кажете?
– Но това не демонстрира по никакъв метод по какъв начин използваш мозъка си, скъпа моя – какво в действителност
правиш.
– Всъщност не употребявам своя разум, а този на други хора. Аз единствено задавам въпросите.
– Глупости! Какво ще кажеш за „ Дискретни интелектуални следствия “?
Мейзи се усмихна на лейди Роуън и повдигна вежда в шеговито обезсърчение освен това предложение на по-възрастната жена. Тя се усещаше добре, седнала пред камината в библиотеката на някогашната си работодателка, камина, която в миналото беше чистила със загрубелите си от домакинската работа ръце на прислужница.
– Не, аз не съм мозъчен хирург. Ще помисля известно време, лейди Роуън. Искам да е както би трябвало.
Сивокосата аристократка се наведе към нея и я потупа по коляното.
– Сигурна съм, че каквото и да избереш, ще се оправиш доста добре, скъпа моя. Наистина доста
добре.
И по този начин, когато една седмица откакто Мейзи се нанесе в стаята на Уорън Стрийт, Били Бийл, домакинът, почука на вратата и попита дали има табела, която да сложи на входната врата, Мейзи му подаде месингова плочка, на която бяха изписани думите „ М. Добс. Делови и персонални следствия “.
– Къде я желаете, мис? Отляво или отдясно на вратата?
Той обърна глава напълно леко на една страна, до момента в който ѝ говореше. Били беше към трийсетгодишен, висок малко под метър и осемдесет, мощен и мускулест, с коса с цвета на изсветляла от слънцето пшеница. Изглеждаше чевръст, само че полагаше огромни старания да скрие накуцването, което Мейзи бе забелязала незабавно.
– От коя страна са поставени другите табели?
– Отляво, мис, само че в случай че бях на ваше място, не бих я поставил там.
– О, и за какво, мистър Бийл?
– Били. Може да ме наричате Били. Ами, хората в действителност не гледат вляво, нали? Не и когато употребяват дръжката на вратата, която е отдясно. Когато се качват по стълбите, очите им незабавно се насочват натам – първо към чукчето лъвска глава, след това към дръжката, която е отдясно. Най-добре табелата да е отдясно. Ако желаете да ви станат клиенти, де.
– Е, мистър Бийл, тогава да сложим табелата отдясно. Благодаря ви.
– Били, мис. Може да ме наричате Били.
Били Бийл отиде да сложи месинговата табела. Мейзи въздъхна надълбоко и разтри шията си там, където паниката постоянно се настаняваше като вкъщи си.
– Мис...
Били подаде глава през отворената врата, като почука несигурно на стъклото, до момента в който сваляше шапката си.
– Какво има, мистър Бийл?
– Били, мис. Мис, може ли да поговорим за малко?
– Да, влезте. Какво има?
– Мис, чудя се дали може да попитам нещо? Малко персонално. – Били продължи, без да дочака отговор. – Били ли сте здравна сестра? В разпределителен център за ранени? Край Байол?
Мейзи усети прилив на мощни усеща и инстинктивно постави дясната си ръка на гърдите, само че маниерът и думите ѝ бяха спокойни.
– Да. Да, бях.
– Знаех си! – сподели Били и се тупна с шапката по коляното. – Разбрах го сега, в който видях тези очи. Това е всичко, което помня, откакто ме откараха там. Тези ваши очи, мис. Докторът сподели да се съсредоточа и да виждам в нещо, до момента в който работеше по крайници ми. И аз се загледах в очите ви, мис. Вие двамата спасихте крайници ми. Пълен беше с шрапнели, само че се справихте, нали? Как му беше името?
Плутон е в Народоосвободителна въстаническа армия ЕРА: какво да чака всяка зодия през идващите 20 ГОДИНИ На фокус
За миг гърлото на Мейзи се сви. После тя преглътна с изпитание.
– Саймън Линч. Капитан Саймън Линч. Сигурно приказваш за него.
– Никога не ви забравих, мис. Спасихте ми живота.
Мейзи кимна, пробвайки се да задържи спомените си затворени на мястото, което бе определила за тях в сърцето си и откъдето трябваше да излизат единствено когато тя им позволеше.
– Е, мис. Ако в миналото имате потребност от нещо, просто кажете. Аз съм вашият човек. Чист шанс е да се срещнем по този начин, а? Само чакайте да кажа на дамата. Ако ви би трябвало нещо, просто кажете. Каквото и да е.
– Благодаря. Много благодаря. Ще кажа, в случай че нуждая се от нещо. О, и мистър... Били, благодаря, че се погрижи за табелата.
Били Бийл се изчерви и кимна, покри светлата си коса с шапката и излезе от стаята.
Edna предлага Величествена ода за женствеността и щастието - La Vie est Belle Iris Absolu
Късмет – намерения си Мейзи. – Като се изключи войната, до момента съм имала шанс в живота си. Тя седна на дъбовия стол със съмнителната здравна, събу обувките си и разтри стъпала. Стъпала, които към момента усещаха студа, влагата, мръсотията и кръвта на Франция. Стъпала, които не се бяха чувствали топли от дванайсет години, от 1917 година.
Тя помнеше Саймън, както ѝ се струваше в този момент, в различен живот, седнал под едно дърво в Саут Даунс[2] на Съсекс. Бяха в отпуска едновременно, не знамение, несъмнено, само че мъчно да се уреди, в случай че човек нямаше връзки там, където връзките имаха значение. Беше топъл ден, само че и подобен, който не ги отдалечаваше изцяло от боевете, тъй като към момента можеха да чуят глухото ехтене от канонадата на полесражението от другата страна на Ламанша, застрашителен тон, който голямото пространство от земя и море не можеше да заглуши. Тогава Мейзи се бе оплакала, че влагата на Франция в никакъв случай няма да я напусне, и Саймън се бе усмихнал и бе свалил обувките ѝ, с цел да разтрие и стопли стъпалата ѝ.
– За бога, жено, по какъв начин може човек да е толкоз леден и да не е мъртъв?
И двамата се бяха разсмели, а след това бяха замълчали. В тези времена гибелта не беше нещо смешно.
[1] На англ. ез. sharp – изострен, внезапен, само че също по този начин явен, остроумен, възприемчив. – Б. р.
[2] Хълмисти възвишения в южната част на Англия. – Б. пр.
ПРОЛЕТ 1929 година
ПЪРВА ГЛАВА
Дори и да не беше минала последна през въртящата се преграда на метростанцията на Уорън Стрийт, Джак Баркар щеше да забележи високата стройна жена с дългия до бедрата тъмносин жакет и плисирана пола в същия цвят, задоволително къса, с цел да открива добре завършените ѝ глезени. Тя притежаваше това, което старата му майка би нарекла „ външност “. Вниманието му притегли методът, по който вървеше – с изпънати плещи и високо вдигната глава, до момента в който си слагаше черните ръкавици, като в това време успяваше да задържи дребна износена черна чанта за документи.
– Богата наследница – промърмори на себе си Джак. – Високомерна глупачка.
Джак очакваше дамата да го отмине и по тази причина стартира да потропва с крайници в безрезултатен опит да прогони острите иглички на студа, който преминаваше през подкованите му обувки. Той бе разперил половин дузина екземпляри на „ Дейли Експрес “ върху едната си ръка в очакване някое такси да спре с изскърцване на спирачки и да се протегне ръка с нужните монети.
– О, чакай – може ли един „ Експрес “, в случай че обичаш, приятелю? – помоли меден глас.
Продавачът на вестници подвигна постепенно взор право към очи с цвета на лятна среднощ, кондензиран колорит, който му изглеждаше по-тъмен от синьо. Жената му подаде парите.
– Разбира се, мис, заповядайте. Малко хладничко тази заран, нали?
Тя се усмихна и до момента в който взимаше вестника от него, преди да се обърне и да си тръгне, отговори:
– Нищо сходно. Направо кучи мраз е, най-добре да пийнеш чаша чай, и то скоро.
Джак не би могъл да отговори за какво наблюдава с взор дамата по целия път, до момента в който вървеше по Уорън Стрийт към Фицрой Скуеър. Но знаеше едно – тя може и да имаше външност, само че от фамилиарния метод, по който го заприказва, личеше, че сигурно не е богата наследница.
На края на Уорън Стрийт Мейзи Добс спря пред черната входна врата на една малко занемарена редова къща в георгиански жанр, пъхна вестника под мишница, отвори деликатно чантата за документи и извади плик, съдръжащ писмо от хазяина ѝ и два ключа. В писмото ѝ се даваха инструкции, откакто завърти ключа в ключалката, да бутне мощно външната врата, да възпламени деликатно газената лампа в подножието на стълбището, да внимава на последното ходило преди площадката – което трябваше да се поправи – и да не не помни да заключва личната си врата, преди да си тръгне вечерта. В писмото пишеше също по този начин, че Били Бийл, домакинът, ще постави табелка с името ѝ пред външната врата, в случай че Мейзи желае това, или, гласеше предлагането, може би тя щеше да избра да остане анонимна.
Мейзи се усмихна необятно. Трябват ми клиенти – сподели на себе си. – Не съм тук, с цел да оставам анонимна.
Мейзи предполагаше, че мистър Шарп[1], хазяинът, евентуално нямаше да отговори на упованията, подбудени от името му, и щеше да задава въпроси с явни отговори всякога, когато се видеха. Напътствията му обаче бяха точни. Вратата в действителност имаше потребност от побутване, само че газовата лампа, откакто я възпламени, едвам нарушаваше лепкавия мрак на стълбището. Очевидно някои неща трябваше да се трансформират, само че всичко с времето си. За момента Мейзи имаше работа за извършване, въпреки и да нямаше случаи, по които да работи.
Като внимаваше на последното ходило, Мейзи стигна до площадката, зави надясно и се насочи право към боядисаната в кафяво врата вляво, тази с прозорец от матово стъкло и табелка „ Дава се чартърен “, окачена на дръжката. Свали табелата, вкара ключа в ключалката, отвори вратата и си пое надълбоко въздух, преди да пристъпи в новата си адвокатска фирма. Тя представляваше дребна стая с газова печка, газена лампа на всяка стена и един плъзгащ се нагоре прозорец с аспект към постройката от другата страна на улицата и покривите оттатък нея. Имаше дъбово бюро и дъбов стол със съмнителна издръжливост, както и остаряла кантонерка вдясно от прозореца.
Лейди Роуън Комптън, нейната настойничка и някогашна работодателка, беше права – Уорън Стрийт не беше изключително добър регион. Но в случай че изиграеше картите си както би трябвало, Мейзи щеше да може да си разреши наема и даже щяха да ѝ останат малко пари от сумата, която си бе разрешила да вземе от спестяванията си. Не ѝ беше нужна първокласна адвокатска фирма, само че не искаше и безспорна дупка. Не, Мейзи искаше нещо по средата, нещо уместно за всички, нещо централно, само че въпреки всичко не в центъра на събитията. Тя усещаше някакво успокоение в това малко ъгълче в Блумсбъри. Казваха, че към Фицрой Скуеър човек можеше да седне да пие чай с съвсем всеки, да обядва с графиня и дърводелец на една и съща маса, като и двамата биха се чувствали добре в компанията. Да, към този момент Уорън Стрийт щеше да е уместно място. Трудното щеше да е табелата. Все още не беше решила казуса с табелата.
Лейди Роуън бе попитала: „ И по този начин, скъпа моя, по какъв начин ще се наречеш? Искам да кажа, всички знаем какво правиш, само че какво ще е професионалното ти име? Едва ли можеш да заявиш очевидното. „ Намира изчезнали хора, живи или мъртви, даже и когато търсят самите себе си “ в действителност не може да свърши работа. Трябва да измислим нещо малко, нещо, което приказва за твоите неповторими гении.
– Мислех за „ Дискретни следствия “, лейди Роуън. Какво ще кажете?
– Но това не демонстрира по никакъв метод по какъв начин използваш мозъка си, скъпа моя – какво в действителност
правиш.
– Всъщност не употребявам своя разум, а този на други хора. Аз единствено задавам въпросите.
– Глупости! Какво ще кажеш за „ Дискретни интелектуални следствия “?
Мейзи се усмихна на лейди Роуън и повдигна вежда в шеговито обезсърчение освен това предложение на по-възрастната жена. Тя се усещаше добре, седнала пред камината в библиотеката на някогашната си работодателка, камина, която в миналото беше чистила със загрубелите си от домакинската работа ръце на прислужница.
– Не, аз не съм мозъчен хирург. Ще помисля известно време, лейди Роуън. Искам да е както би трябвало.
Сивокосата аристократка се наведе към нея и я потупа по коляното.
– Сигурна съм, че каквото и да избереш, ще се оправиш доста добре, скъпа моя. Наистина доста
добре.
И по този начин, когато една седмица откакто Мейзи се нанесе в стаята на Уорън Стрийт, Били Бийл, домакинът, почука на вратата и попита дали има табела, която да сложи на входната врата, Мейзи му подаде месингова плочка, на която бяха изписани думите „ М. Добс. Делови и персонални следствия “.
– Къде я желаете, мис? Отляво или отдясно на вратата?
Той обърна глава напълно леко на една страна, до момента в който ѝ говореше. Били беше към трийсетгодишен, висок малко под метър и осемдесет, мощен и мускулест, с коса с цвета на изсветляла от слънцето пшеница. Изглеждаше чевръст, само че полагаше огромни старания да скрие накуцването, което Мейзи бе забелязала незабавно.
– От коя страна са поставени другите табели?
– Отляво, мис, само че в случай че бях на ваше място, не бих я поставил там.
– О, и за какво, мистър Бийл?
– Били. Може да ме наричате Били. Ами, хората в действителност не гледат вляво, нали? Не и когато употребяват дръжката на вратата, която е отдясно. Когато се качват по стълбите, очите им незабавно се насочват натам – първо към чукчето лъвска глава, след това към дръжката, която е отдясно. Най-добре табелата да е отдясно. Ако желаете да ви станат клиенти, де.
– Е, мистър Бийл, тогава да сложим табелата отдясно. Благодаря ви.
– Били, мис. Може да ме наричате Били.
Били Бийл отиде да сложи месинговата табела. Мейзи въздъхна надълбоко и разтри шията си там, където паниката постоянно се настаняваше като вкъщи си.
– Мис...
Били подаде глава през отворената врата, като почука несигурно на стъклото, до момента в който сваляше шапката си.
– Какво има, мистър Бийл?
– Били, мис. Мис, може ли да поговорим за малко?
– Да, влезте. Какво има?
– Мис, чудя се дали може да попитам нещо? Малко персонално. – Били продължи, без да дочака отговор. – Били ли сте здравна сестра? В разпределителен център за ранени? Край Байол?
Мейзи усети прилив на мощни усеща и инстинктивно постави дясната си ръка на гърдите, само че маниерът и думите ѝ бяха спокойни.
– Да. Да, бях.
– Знаех си! – сподели Били и се тупна с шапката по коляното. – Разбрах го сега, в който видях тези очи. Това е всичко, което помня, откакто ме откараха там. Тези ваши очи, мис. Докторът сподели да се съсредоточа и да виждам в нещо, до момента в който работеше по крайници ми. И аз се загледах в очите ви, мис. Вие двамата спасихте крайници ми. Пълен беше с шрапнели, само че се справихте, нали? Как му беше името?
Плутон е в Народоосвободителна въстаническа армия ЕРА: какво да чака всяка зодия през идващите 20 ГОДИНИ На фокус За миг гърлото на Мейзи се сви. После тя преглътна с изпитание.
– Саймън Линч. Капитан Саймън Линч. Сигурно приказваш за него.
– Никога не ви забравих, мис. Спасихте ми живота.
Мейзи кимна, пробвайки се да задържи спомените си затворени на мястото, което бе определила за тях в сърцето си и откъдето трябваше да излизат единствено когато тя им позволеше.
– Е, мис. Ако в миналото имате потребност от нещо, просто кажете. Аз съм вашият човек. Чист шанс е да се срещнем по този начин, а? Само чакайте да кажа на дамата. Ако ви би трябвало нещо, просто кажете. Каквото и да е.
– Благодаря. Много благодаря. Ще кажа, в случай че нуждая се от нещо. О, и мистър... Били, благодаря, че се погрижи за табелата.
Били Бийл се изчерви и кимна, покри светлата си коса с шапката и излезе от стаята.
Edna предлага Величествена ода за женствеността и щастието - La Vie est Belle Iris Absolu Късмет – намерения си Мейзи. – Като се изключи войната, до момента съм имала шанс в живота си. Тя седна на дъбовия стол със съмнителната здравна, събу обувките си и разтри стъпала. Стъпала, които към момента усещаха студа, влагата, мръсотията и кръвта на Франция. Стъпала, които не се бяха чувствали топли от дванайсет години, от 1917 година.
Тя помнеше Саймън, както ѝ се струваше в този момент, в различен живот, седнал под едно дърво в Саут Даунс[2] на Съсекс. Бяха в отпуска едновременно, не знамение, несъмнено, само че мъчно да се уреди, в случай че човек нямаше връзки там, където връзките имаха значение. Беше топъл ден, само че и подобен, който не ги отдалечаваше изцяло от боевете, тъй като към момента можеха да чуят глухото ехтене от канонадата на полесражението от другата страна на Ламанша, застрашителен тон, който голямото пространство от земя и море не можеше да заглуши. Тогава Мейзи се бе оплакала, че влагата на Франция в никакъв случай няма да я напусне, и Саймън се бе усмихнал и бе свалил обувките ѝ, с цел да разтрие и стопли стъпалата ѝ.
– За бога, жено, по какъв начин може човек да е толкоз леден и да не е мъртъв?
И двамата се бяха разсмели, а след това бяха замълчали. В тези времена гибелта не беше нещо смешно.
[1] На англ. ез. sharp – изострен, внезапен, само че също по този начин явен, остроумен, възприемчив. – Б. р.
[2] Хълмисти възвишения в южната част на Англия. – Б. пр.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ